Ден преди ГОЛЕМИЯ ДЕН

– Тате, тате, искам на детскаа!!
– Добре, потърпи още малко. Утре отиваме.
– Тате, тате, аз искам децата!!
– Добрее, бее, утре си на детска! Става ли?
– Добре!

Този разговор с леки вариации се води през целия ден. През нощта следва бълнуване: “Деца … топки … играеме … градина …”.

На големия ден се става рано-рано, следват подскоци, стремглав ентусиазъм и бързо обличане.

ГОЛЕМИЯ ДЕН

Натоварваме се в колата – аз, Ива и самата Мáлин. През целия път:

– Искам на детска!
– Добре, там отиваме!
– Не, не, искам на ДЕТСКААА!
– Да беее, отиваме на детска градина!
– При децата!
– Даа, при децата, ще си играте славно!
– Славно!

След минута се повтаря същия разговор. И така, докато стигнем. Стигаме. Викове “йееее”, танцуване и подскоци.

Влизаме в двора. Тишина. Няма деца. Леко притеснение. Минаваме отпред, където са групите. Чува се подрънкване на посуда и плач. Притеснението нараства. Казвам ѝ:
– Хайде да влезем.
– Добре. – казва тя, някак неуверено обаче.

Посрещат ни няколко едри жени в бели манти. Чисти манти. С найлонови шапки на главата. И гумени престилки. Външният им вид въздейства като нещо средно между хирургия и треторазреден филм на ужасите.

Заговарят я с една особена приповдигната интонация, на която Мáлин отговаря механично, с все по-нарастващо притеснение в погледа. Все още са френдли, но странно защо, първоначалният ентусиазъм е изчезнал.

Заставаме пред вратата на групата. Вътре седят деца и закусват. Празни погледи и дрънкане на посуда. Няма следа от веселост и забава. Добре, после ще има, знам аз, но как да го обясня на Мáлин, която вижда това и е в ступор. Излиза Госпожата. Нормална жена на около 50. Усмихната. За мен е ОК, но Мáлин се притиска в мен. Идва и психоложката. Сравнително млада мацка по дънки. Изглежда отворена и френдли. Супер, казвам си аз.

Почват да увещават Мáлин да влезе. Типичното – ела, ще има игри, песни и веселост. Мáлин, незнайно защо, все повече се притиска в мен и гледа уплашено Ива. В тоя момент, идва нова двойка родители с дете. И на тях им е за първи път. Момиченцето се дере, вкопчила се в майка си. Психоложката и Госпожата решават, че там е по-критично и ни оставят за момент. Всяка хваща по едно рамо и почва да дърпа детето към групата. То пищи, майка му с насълзени очи, таткото се чуди какво да направи. Успяха да го откъснат от майка му и с писъци го набутаха в групата. Психоложката взе да обяснява на родителите, че това е нормално и леко да ги избутва навън. “По-добре да си тръгвате сега”, им казва. Те застанаха в двора, помълчаха малко, позабърсаха някоя сълза и си казаха, е, така е, и си тръгнаха.

Докато трае тая сценка с дърпането, Мáлин вече е изгубила ума и дума. Няма игри, няма топки, няма деца – само дърпане и писъци. Психоложката, явно ентусиазирана от бързия успех с другото дете (което беше завлечено в групата и Госпожата се опитваше да го успокои, а то пищеше “Мамааа! Маммаа!”) се устреми към нас и хвана Мáлин за рамото и леко я придърпа. Това беше КАПКАТА. Последва много бърз скок, вкопчванеи и гушване в мене. Както и рев. Успокоявам Мáлин, гледам и Ива с насълзени очи и в ступор, и чувам как психоложката почва да дудне някакви макаренковски мантри, които пропускам през една, защото съм зает с нещо по-важно. Но като чух за пореден път, че “това е нормално”, се зачудих дали да ѝ обясня, защо смятам цялата ситуация за абсолютно ненормална, или само да я удуша. Просто я изключих и се концентрирах върху Мáлин. Тя се фръцна и изчезна нанякъде – явно не ѝ стана хубаво, задето не се заслушах в професионалната ѝ лекция.

Без повече обяснения излязахме навън да се разходим из двора. Под укорителните погледни на персонала, който смяташе, че е абсолютно светотатство някакви си там родители да щъкат из тяхната светая светих. Нищо не казаха обаче, може би ни сметнаха за опасно луди.

Поиграхме си на люлките, поприказвахме си, Мáлин се успокои. Все още твърдеше, че иска на колата, но като ѝ казах, “хайде, отиваме си”, тя вика, “не, децата”. Значи, на кантар е работата. На прибежки влязахме пак в градината. Погледахме децата през вратата – щъкаха напред-назад – стана ѝ любопитно, влезе сама. Седяхаме на вратата, тя вътре, гледа ту децата, ту нас. Още малко ѝ трябваше. Отнякъде обаче се появи една от едрите лелки с манти и затвори вратата. Чухме Мáлин как избухна. Госпожата взе да я успокоява. Тя, “мамооо, татееее!”. С Ива ще се разревем, но седим пред вратата. Чакам само повод да нахлуя в групата. След около пет минути се успокоиха нещата и си тръгнахме със свити сърца.

Два часа се чудим, къде да се денем. Госпожата беше казала, че не бива да я взимаме и поиска нощница. Аз с оня изцъклен поглед обаче ѝ бях казал, не, идваме да я приберем по обяд. Та, минаха два часа, отиваме да я приберем. Звъним. Излиза Госпожата. “Много живо дете! Знае всички песни!”. Викам, брей, жива да не бях. Поглеждаме в групата. Децата се въртят насам-натам, Мáлин и тя около тях, с празен поглед, но спокойна. Щом ни видя обаче, направи тъжна физиономия и се втурна към нас с рев. Скочи, вкопчи се в мене и взе да плаче. Питат ни дали ще идваме утре, да а ЗАПИШАТ. Викам, отде да знам, от Мáлин зависи дали ще иска. Пак последва странен поглед от страна на Госпожата в смисъл, тия са пълно ку-ку. Казвам, ако дойдем, ще е след закуска, и пак ще си тръгне по обяд. Съгласиха се, тоя път без много увещания.

Последва много весел ден с игри. Мáлин пак си върна ентусиазма за детската и пак беше готова да отиде на следния ден.

Ден втори и последен

Разговорите – същите. Само дето, колкото по наближаваше моментът, толкова повече Мáлин заместваше “детска градина” с “училище”. В началото й обяснихме, че то е училище, но за малки деца. Но, за да е пределно ясна, подчерта: “Не, не детска градина. Искам училище!”. Ха сега, де!

Закарах я, този път сам. С мрънкане влизаме в двора. От градината излезе Госпожа – друга – и ухилена вика “А, Мáлин, не може днеска да те вземем!”. Викам си, хитро – казва ѝ, че не може, за да я настърви да поиска сама. Усмихвам се и за на този неочакван психологически финт, и влизам в тон: “Ццц, видя ли, Мáлин, няма да стане, ще си ходим.” Мáлин е леко ошашкана, но ѝ става интересно. Госпожата решава, че насреща си има бавноразвиващи се и обяснява “Не, наистина не може да я приемем, защото не е ЗАПИСАНА.” Ъъъ, как така не е записана. Нали в тая градина, нали вчера, нали изследвания за глисти и прочие … “Не, не”, пояснява Госпожата, “не е записана за деня!” Хубаво, де, нали вчера казах, че може да дойдем, но ще е след закуска, и ще си тръгне преди обяд, т.е. става въпрос за 1-2 часа, за които няма нужда да предвиждате хляб, кисело зеле и други консумативи. “Не може!”. “Е, що да не може?!”, тъпо упорствам аз. “Такъв е РЕДЪТ!”. Аха, реда. Вече ми е ясно, че е абсолютно загубена кауза, но продължавам, само заради спорта: “К’во значение има! Нали няма да яде!”. “А, тогава може!” Ъ?! След неочакваната победа казвам: “И, за да сме наясно, пишете я всеки ден, пък ще идва, когато пожелае сама.” “Ама ще ви се води такса!”. Викам, “Знам, ама какво да направим?!” Явно реши, че не може да ми предложи алтернатива и се прибра.

Мълчалив свидетел на приятелския ни разговор през цялото време беше мацката психоложка. В тоя момент ни каза, “Е, аз ще ви оставя да си помислите.” и се връцна и тя. Туу, жалко, викам си. Надявах се да чуя тезите ѝ от предния ден, които бях пропуснал.

Поседяхме малко с Мáлин на двора. Нещата не бяха добре. Деца, топки, детска градина – не щеше и да чуе. Само “вкъщи”, “мама”, “Елинка”. Без рев, но твърдо. Не настоявах, само ѝ казах, тръгваме си сега и няма повече да идваме, така ли? “Да.” Кратко и ясно.

Утре ще пробваме кооператив. Надяваме се това да е по-подходяща форма на ранно обучение за малки, инатливи пънкари-анархисти, с отявлен антиконформистки уклон. :) Поне хората там са наясно, че дърпането на детето и писъците не са в реда на нещата, говорят с нормална интонация и определено не се обличат като в “Тексаско клане”.