Някой си Емануил – непозната за мен проницателна личност във Фейсбук, която беше коментирала един пост на също така непозната за мен русофилка (“Защо само Южна Украйна???”) с краткото и ясно “Малоумна патка” – ме провокира да допълня под неговия коментар следното:
“Емануил беше изчерпателен, но, все пак, да поясня – много им се иска, пробваха се, но не могат. То и Южна няма да удържат много, щото само на газ не се живее. Но руската степна кратуна това не го разбира, защото е празна и дебелокора. Каквато е, впрочем, и българската русофилска. Ще се радва, ще беснее няколко месеца. А после? Да мислиш за “после” е висша когнитивна функция, която ни различава от животните. Тези, които сме еволюирали, де. Не слушайте Дарвин – не всички, които ходят изправени и ползват фейсбук просто по подразбиране са по-висши същества от патките. Иска се усилие, иначе ентропията не прощава.”
Това, от своя страна, ме провокира да поразсъждавам малко, вече на моята си стена, по темата “ентропия и има ли тя почва у нас”. Обширна тема. Любима тема. Ентропията, за които не знаят, е величина от физиката, която бележи степента на термодинамично равновесие. Казано на човешки език – за да пържите яйца, включвате котлона. Става жега, пържите. Изключвате котлона. Той изстива. За да си сварите компот, пак трябва да го включите. За това постоянно включване и изключване и, съответно, постоянно харчене на пари за ток, може да благодарите на ентропията. Нещата в кухнята ви изстиват. Във Вселената също. Слънцето ви свети и топли сега. След милиарди години вече няма да можете да ходите на плаж. Дори в Гърция. Всичко ще е студ и мрак. (Всъщност, Гърция няма да я има, наред с плоската ни Земя. За съжаление на патриотите – и България няма да я има.) След още повече милиарди години няма да можете да гледате звезди – всички ще са угаснали, една по една, една по една… Вселената ще се превърне в едно студено, черно нищо. Скали и камъняци, които плуват в пространството, ще има, да, но няма да можете да ги видите, защото, нали, няма светлина. И топлина. Това е ентропията – страшното чудовище, което изяжда цели вселени.
Друг пример – хвърляте чиния по любимата си полвинка. Чинията пада и се чупи. Чинията ви беше любима. Мамка му! Не трябваше! Не за друго, ами защото ви беше любима. Пробвате друго – събирате парчетиите и ги хвърляте пак. Защо, по дяволите, като паднат не стават на цяла чиния, а на още по-малки парчета?! Пробвате пак. И пак. Пухтите, изпотени сте до мозъка на костите си, но не става – парчетата стават все по-малки. Чиния няма. Ентропия. Записвате се обаче в училище по керамика. Стържите, чупите, пробвате, хвърляте – 5 години. След 5 години имате прах и глина дори и на неподозирани места. Обаче! Може да направите чиния! По-хубава от първата!! Верно – трудно, верно – с много енергия и лишения, но успяхте! Направихте чиния! Надвихте тази стара вещица – ентропията! Полвинката ви отдавна е с друга полвинка, но вие надвихте един космически принцип! Браво на вас!
Какво ни дава това знание, ще кажете. Пука ни на нас за камъняците из Вселената. Ентропията обаче не ни чака скрита зад някой тъмен ъгъл след милиард години. От примера с котлона виждаме, че ентропията ни дебне ежедневно – дори в нашия sanctum sanctorum – кухнята. Това е нашият враг, който (буквално) изсмуква нашата енергия. От примера с чинията обаче виждаме нещо друго – енергията, която сме вложили в учене и упражнения, някакси успява да надвие космическия хаос и от едно парче скапана, безформена глина успяваме да направим нещо оформено. Придаването на форма, следователно, изисква енергия. Но това има своите интелектуални и духовни измерения.
Човек се ражда tabula rasa – чиста дъска – на която родители, учители и самият човек – “пишат”. Да, всички бебета са еднакви – пикат, акат, сучат, но не могат да говорят, не могат да напишат 5тата Симфония или да начертаят плановете на Айфеловата кула. Това идва по-късно. Евентуално. След като е вложена определено количество енергия – от родители, от учители, от самия човек. Самият човек – вече като именно човек, а не “акащо двуного” – представлява победа над ентропията, макар и временна, разбира се. Самият човек се прави, не се ражда. И колкото повече енергия е била вложена, толкова повече един човек е станал (именно станал) човек.
Но дори и този процес не протича безпроблемно – капаните на ентропията са заложени навсякъде. И вече не говоря за компот, а за дух, интелект, морал. Дори за усещането ни за красиво.
Бебето ви почва добре – пускате му Моцарт още в корема, защото, нали, от Монтесори са казали така. После тръгва на детска – не в Монтесори, защото, нали, Монтесори си е цифра. Изпускате го от контрол, попада в странна среда, в която няма и помен от Монтесори. Среща всякакви бъдещи личности – диви, глуповати, леко или тежко невъзпитани. Припяват му разни съмнителни песни. През това време ходите на работа, връщате се утрепани вкъщи, нямате време, желание и енергия ни за Монтесори, ни за Моцарт, пържите едни яйца, креснете му два до три пъти и го слагате да спи. На няколко пъти го чувате да си припява някакви странни песни, все се каните да питате такива ли неща учат в училище, но все изпускате момента. Минава време – връщате се един ден вкъщи и заварвате луд купон с бясна чалга. Обзема ви тъга, защото вие чалга не обичате. Моцарт кой знае колко – също, но това бяха казали от Монтесори, това правехте. И защо стана така?! Отговорът е ужасяващо прост – защото енергията, необходима да се оформи вкусът на вашето дете, е била недостатъчна. Ентропията е вилняла с пълна сила, докато вие пържехте яйца и мислехте, че котлонът топли от само себе си.
Детето пораства. Учи, колкото да си запълва времето между два чалга купона. От любимите му песни и без това знае, че ученето е тъпня, важното са парите. Пропуска да прочете много книги, да се запознае с много интересни неща за света. Може би, най-вероятно, и с понятието за ентропия. Записва “вишо”. Взима диплома. Почва работа. Нищо специално. Нищо, което да го прави щастлив. Има си любима компания за ракия и чевермета. Постепенно се запознава със съмнителни факти от българската история. Можело е да ги намери обяснени и в книгите, но не – по-лесно е (изисква по-малко енергия) някой като него да му ги разкаже в подходяща за него среда и на подходящ за него език. Доколко това отговаря на истината – това не стои като въпрос. Приятелят му бил прочел това в Интернет. Е, няма начин да не е така значи. Да питаш, да търсиш, да се чудиш – това са все енергоемки дейности, които ентропията не търпи. Ентропията е дяволчето на рамото, с което се раждаш, което все ти повтаря – “не се занимавай да четеш, няма смисъл”, “недей мисли, удари една ракия”, “каква библиотека, бе, ски кви каки има в оня клуб” и т.н. С една дума – дяволчето, което не иска от теб да станеш човек. Което не иска да се оформиш. Което обича безформието, хаоса.
Появява се Ковид. Бившето бебе вече е станало човек. Но какъв? Интелектуалните му инстинкти са отдавна замръзнали. Ентропията не е позволила дори на това, което се нарича common sense, да се развие. Нужната енергия не е била вложена. Податлив на всякакви внушения, което неговите приятели са тренирали в него в продължение на години, вече става недоверчив и спрямо хора, които са влагали повече енергия от него в оформянето си. Лекари, учени се превръщат в съмнителни проводници на някакви тайни заговори. Ентропията вече не е само вътрешна – нещо, което не позволява да се оформи самата личност – ентропията вече е насочена навън, опитва се да унищожи енергията, която я заобикаля. Разбира се, намира си обяснения и оправдания, които са толкова хаотични и безформени, колкото само хаосът може да роди.
И тъкмо, когато си мислим, че по-зле не може да стане, започва странна война. Странна, защото е начената от едни хора, за които сме свикнали да мислим като най-голямата жертва в една по-предишна, световна, война. Които сме смятали, че след това, което се преживяли, ще искат мир – мир завинаги. Защото сме смятали, че са си научили урока. Само че – урокът е минал и заминал, но е нямало кой да го чуе. Защо? Защото е било по-лесно, изисквало се е по-малко енергия. Или е бил заглушен от съмнителни истини и пропаганда, но пак не имало кой да вложи дори още повече енергия, за да се оформи. Ентропията е победила в една цяла стрна, в която животът не значи нищо. Оформянето на личността не е ценност, не е цел. Личности там няма – има “единици”, които в мирно време служат за работна ръка, а във време на война – за “бойни единици”. Ентропията там си има и ракети, с които да руши формите, да създава дори още повече хаос.
Нашето бивше бебе и настоящо двуного гладно поглъща всяка информация, но разваленият му и неоформен интелектуален стомах не може да я смели. Ентропията се е погрижила – бившето бебе освен вкус, няма и оформен интелект, с който да различи истината от лъжата. Но идва и най-страшното. Бившето бебе не е оформило понятията си за “добро” и “зло”. Бившето бебе се води от някакви съмнителни инстинкти, за да се ориентира в пропагандното обяснение на това, кое е добро и кое – зло. Но бившето бебе няма формите в себе си, няма моделите на доброто и злото, които е трябвало да търси и да намира в книгите, с времето, с израстването си, с активното запознаване с околния свят и история. Бившето бебе и сега търси авторитети – не може от себе си да каже: мамка му, зло е да нападаш брат си! Няма нужда от обяснение – просто е зло. Зло е да реагираш със смеещо се емотиконче на смърт, причинена от други жертви на ентропията. Зло е да искаш ентропията да бъде оставена да безчинства. Зло е, да избираш хаоса, а не реда. Зло е, да не избираш страна, под предтекст, че и хаосът, и редът са едно и също. Не са. За едното е била необходима енергия, другото само е консумирало такава. Зло е да откажеш да вложиш малко енергия, за да помогнеш на реда. Не просто зло – нечовешко е – доколкото човешкото е форма, временна победа над хаоса.
Този модел, обаче, не е бил оформен, защото за това е била необходима енергия. Но дяволчето на ентропията е постоянствало в усилията си да спре всяко оформяне. И е успяло. А авторитетът – той е успял да убеди цял един народ, та нашето малко бебе ли няма да убеди. Авторитетът е новият баща – този, който мисли вместо нас, който вместо нас решава кое е добро и кое – зло…
Нашето малко бебе така и не порастна. Една потенциална свръхнова личност не избухна – ентропията я надви още преди да се запали.
***
Ентропията ни дебне отвсякъде. Ставането на човек изисква много енергия – много повече, отколкото само пържените яйца дават. Всички ще станем прах един ден – да, никога няма да можем да я надвием завинаги. Но поне за няколко години ще можем да се надсмеем над един космически принцип. Това ни прави човеци. Това е добро. Това е красиво.
