Винаги всичко свързано със спорт ми е било безкрайно противно. Като се почне от самата физическа активност и свързаните с нея умора, потене и смрад, та се стигне до безсмисления ентусиазъм на масовостта и откровено безумните претенции за “надмогване” и чупене на рекорди (лични, обществени и вселенски). В това число са попадали, разбира се, и всички видове състезания, спартакиади и олимпиади – всички тях съм свързвал с миризмата на съблекалнята от часовете по физическо, потискащото скърцане на цвички и стягането на бандаж на места, които са създадени за по-приятни усещания. Не бях гледал и откривания на международни спортни събития, защото … ами защото всичко ми беше глупаво – знамена, ентусиазирани хора, които се тътрат по някакъв стадион в анцузи, огън, който символизира нещо си и, в крайна сметка, спортисти, които твърдят, че физическите способности нямат лимит и че всяко състезание е надмогване и опит за подобряване на рекорди, но свенливо избягват въпроса дали, според тях, някога някой ще може да пробяга 100 метра за под една секунда… Спорт.
Вчера обаче, докато разцъквахме вкъщи каналите в опит да разкараме поредното грандиозно откриване на поредната олимпиада, в кадър ми попадна странна фигура, облечена в стилистиката на Assassin’s Creed, която търчеше безумно по някакви покриви. Сега, към модерните ърбън “спортове” (брейк, паркур, скейт, и т.н.) имам някакъв толеранс – преди всичко не гледам на тях като на спорт. Това първо ми привлече вниманието. Сцената с бягащата фигура беше доста дълга, което допълнително създаде някакъв съспенс. Спряхме се да погледаме и какво стана? Следваха наситени със символи кадри – пир за очите, ушите и интелекта! Най-доброто, поне за мен, беше изпълнението на Gojira, което звуково и визуално (кръвта накрая!) беше фантастично!
Превъртяхме, разбира се, точещите се лодки с анцужени спортисти. Не и без обаче да оценим идеята всичко това да се случва не на стадион, а по Сена! Цял град превърнат в сцена – безумно велико! Мащаб, фантазия, интелект, технологии! И символи, символи, символи! Но не свързани със спорта, а с историята и, най-вече, с цивилизацията и културата на всички ни. Европа. Свобода.
Чета и коментарите днес на различни гъзоглавци. Няма да цитирам определенията им, всички ги знаем. Жалко, че не разбират простия факт, че могат да изливат жлъчта си, само защото живеят в свободно общество. И плюят на най-голямата придобивка, която имат – свободата. Защото от това, че един брадат мъж ще си облече рокля или ще се боядиса в синьо, личната им свобода няма да пострада (винаги могат да сменят канала или да не ходят на откриването), но, когато наречеш някого “пе*рас”, или, още повече, изискваш от него да се крие или да се изразява по начин, който да ти допада на теб, или когато наречеш нечие изкуство “пе*раско” – тоталитарните рамки, които постяваш, рамкират и собственото ти бъдеще. А и в крайна сметка, кой си ти, че да имаш такива изисквания? Кой си ти, че да ограничаваш фантазията и творчеството? Кой си ти, че да казваш какво е “мода”? Кой си ти, че да казваш какво е “поп култура”? Ти, който си сменил десетина крушки в живота си, правиш оценка дори на визуалните ефекти на Айфеловата кула?! Ти, който имаш претенцията да различаваш кича, но който без притеснения и вътрешна борба слушаш чалга и преработено или направо изфабрикувано “народно”?! “Не ми хареса” е напълно достатъчно. Сменяш канала и подминаваш.
И един малък акцент. В цялото това културно пиршество липсваше русия. Колко хубав е светът без тяхното знаме! И колко огромна е цивилизацията, в сравнение с тях!
Снощи с кратка официална церемония обявихме французите за “наши хора”. Бяха приети в тесния кръг на ирландците, скандинавците, англичаните, шотландците, украинците и американците. Да си призная, моя е била вината, да стоят извън този кръг. Вчера си го заслужиха дори и според моите високи изисквания. А днес цял ден си въртя Zaz, която странно защо липсваше снощи. И карам Ива да ме учи на френско “р”.
