По повод една размяна на коментари изпаднах в мили соц спомени за нямането.

В моя град Сливен никога нямаше пушени пилета по магазините и дори да е имало, е било за кратко и за “наши хора”. Пушени пилета виждахме само когато нашите ходиха на комадировки по София. В един момент за мен ароматът на София беше миризмата на пушеното пиле. Асоциация, кво да правиш. Да кажеш, не сме останали гладни. Но Нова година си миришеше на портокали, а София – на пушено пиле.

Тоалетната хартия се носеше на връзка около врата като безценен гердан пак от София.

За Москвич се чакаше 10 години. Не да си избереш марка, не да си я купиш веднага, ами чакаш 10 години и то – Москвич. Друго няма. 10 години! Все едно сега да си вземеш книжка и в КАТ да ти кажат: “Ами така и така, бай приятелю, ще се видим пак след 10 години на регистрация.”

Нормални перални също нямаше. Само едни железни чудовища с раздрънкани чаркове и шуртяща вода отвсякъде, с които всеки момент си под сериозна заплаха от токов удар. Което ме подсеща и за бакелитните необезопасени контакти, от които много пъти ме е блъскал ток, което пък може да е развило у мен някаква поносимост, някакво естествено съпротивление.

Касетофони, дето не ядат ленти, или грамофони, дето не драскат плочи – нямаше.

Музиката по магазините беше Ритон, братя Аргирови и Лили Иванова. Толкоз. Сякаш Флойд, Пърпъл и да не изброявам още кои не съществуваха.

А музикалните инструменти? Още имаме вкъщи 2 китари, гордо произведени в Кремона, на които баща ми, брат ми и аз сме се учили – акустична и електрическа. Знаете ли какво е усещането да свириш на такива инструменти? Все едно са направени с една единствена цел – да те откажат от свиренето. Болка, мъчение и силно колеблив звук. Добре, че бяхме тъпоглаво упорити и много, много ентусиазирани. Никога няма да забравя усещането, когато за първи път пипнах Уошбърн китара 90 и някоя. И то нисък клас беше, евтина. Космическа разлика – все едно някой набута в загрубелите ми от продуктите на социалистическата индустрия ръце небесна арфа.

В по-ново време направих грешката да си купя първите барабани на старо – Амати. Пак соц марка. Те, заедно с Трова, са били единствените достъпни (трудно, но все пак достъпни) инструменти през соца. Няма глезотии като Тама и пр. “Кашон” и “ритане на кашон” са единствените асоциации, които музикант може да направи с тях. Направих им реставрация като по учебник, но това не промени факта, че просто звучаха гадно. В допълнение, чинелите им дрънчаха като изтървани улуци…

Та така. Просто се сетих за тия неща.