Възможно ли е да се изгради една система, в която Красивото да има своите строги основания в битието само по себе си? Нещо повече: възможно ли е да се изгради система, в която двете да съвпадат, да са тъждествени, т.е. възможно ли е да се изгради една, по думите на Лосев, “естетическа онтология” или “онтологическа естетика” (ИАЭ, стр. 452)? Следващите редове са опит да се покаже възможността на една такава система – изследване-коментар върху Плотин и по-специално върху I.6. и V.8. части от неговите “Енеади”, целящо в крайна сметка да открие принципите на една такава “естетическа онтология”. Нека най-напред да проследим логиката на Плотин в двата текста и да дефинираме централните понятия.

Плотин начева с въпроса как възприемаме красивото. Най-естественият отговор би бил: чрез сетивата – зрението и слуха – защото прекрасните тела и прекрасните мелодии са най-близкото, първото прекрасно нещо, с което човек се сблъсква. Къде обаче остават ония занимания, състояния, науки, постъпки, добродетели, които, въпреки че не се възприемат сетивно, определяме като красиви? По един и същ начин ли са красиви красивите тела и добродетелите, например? Оказва се, че телата са такива според причастността си към прекрасното, а добродетелите са прекрасни сами по себе си.

Следващият важен въпрос е кое прави нещата прекрасни. Съразмерността и симетричността? Не, защото тогава красиво би било само цялото и съставното. В такъв случай обаче красиви биха били и неговите части. Освен това едно такова решение изключва от сферата на прекрасните неща простите и несъставни цветове и звуци. Нещо повече: изключват се и прекрасните състояния, занимания, добродетели, доколкото е абсурдно да се търси в тях каквато и да било съразмерност. Тогава какво е прекрасното в телата?

Плотин го определя като ейдос – форма, която се разпростира върху цялото и частите и ги подрежда, която организира материята според един “божествен логос” (Е, §2, 11). Ейдосът е този, който, така да се каже, “въдворява ред” в материята и прави нещата красиви. Именно този “вътрешен ейдос” (ИАЭ, стр. 444) се улавя най-напред от душата, но чрез него и онази “форма на формите”, която “съединява разпръснатото тук долу множество, въздига го към себе си и го въвежда вече като неделимо във вътрешността си, правейки го съзвучно, съгласувано и мило ней (на душата-К.С.)” (Е, §3, 15) . Следователно източникът на красивото се оказва нещо “външно” спрямо телесността, или, по-точно: телата не са красиви, защото са тела, а по някакъв парадоксален начин са тела и изобщо са, защото са красиви. Както ще видим по-нататък “деформацията”, “снемането” на ейдоса е всъщност това, което ги о-б е з-о б р а з-ява, умъртвява.

В началото на §4 четем, че по-високо от сетивно-възприеманата съществува и една невъзприемаема сетивно красота, която откриваме в прекрасните занимания, състояния, добродетели и пр. и която е обект на много по-дълбоко удоволствие, изумление и възторг. Това е красотата на самата душа, носеща в себе си “блясъка на добродетелите” и извисяващия се над тях “сияен и богоподобен ум” (Е, §5, 22), която трябва да отхвърли материята и свързаните с нея страсти и именно чрез добродетелите да осъществи онова “пречистване”, което ще я направи сама ейдос и логос – “напълно безтелесна, умозряща, изцяло принадлежаща на божеството, в което е изворът на прекрасното и от което стават прекрасни всички родствени ней неща” (Е, §6, 30). В противен случай тя остава “при” материята и без-образието и “води някакъв притъмнен живот, обилно засят със смърт” (Е, §5, 25). Издигането на душата може да продължи по посока на ума и това е следващият етап от нейното пречистване. Тогава душата ще бъде устремена към с о б с т в е н а т а си красота и ще стане подобна богу, “понеже оттам е прекрасното и всеки друг дял на съществуващото. Или по-точно: съществуващото е красота, а другата природа е безобразното, както тя е и първото зло; тъй че доброто е тъждествено с прекрасното, а благото – с красотата” (Е, §6, 31). Така к р а с о т а т а става тъждествена с б л а г о т о; от нея произтича умът (самото прекрасно), който, на свой ред, прави прекрасна душата. Последната според логоса оформя и прекрасните занимания, състояния и тела.

Както при Платон и тук издигащият се към Прекрасното има за свой водач Ерос. Еротическият копнеж по Благото, това “истинско влюбване”, е лишен от сетивна страст. То е “сладостно изумление”, потрес, които се предизвикват от свръх-интелектуалния магнетизъм на Логоса. Резултатът от дългото възхождане към Прекрасното е е к с т а з – излизане отвъд пределите дори на ума, достигане на единното, което субективно се изразява в постигане на абсолютна свобода от всичко, включително и в независимост на субекта от самия него, доколкото вече отсъства необходимостта от каквито и да било вътрешни или външни определения.

Поставянето и разрешаването на естетически проблеми продължава и в кн. V.8. на “Енеади”, която започва с изясняване ролята и стойността на изкуството. Плотин дава следния пример: нека разгледаме два къса мрамор – единия необработен, другия – “причастен към изкуството” и превърнат в красива статуя. Ако красотата зависи от камъка сам по себе си, то и двете би трябвало да бъдат еднакво прекрасни. Значи красотата зависи от ейдоса, вложен от изкуството. Този ейдос се привнася в материята от “причастния на изкуството” скулптор. Но той изхожда от един по-висш ейдос, който не се смесва никога с материята и това е ейдосът на красотата. Така изкуството, макар и да се схваща като подражание, има висока стойност – доколкото успява да въплъти в материята онзи ейдос, който има своите най-дълбоки основания във “формата на формите”, още повече, че понякога това подражание е и самостоятелно творчество (Фидий, който твори видимия Зевс, “подражавайки” на невидимия, V.8, §1).

Подобно на изкуството и в природата има “вътрешни ейдоси”, които превръщат нейната материална множественост в единство и я правят прекрасна. Как става това?

За съществуването си всяко нещо се нуждае от ейдос, от определена форма. Така че не може да се каже, че определено тяло е красиво, само доколкото е тяло – красив би трябвало да е поне и неговият ейдос. И още: ако нещо е красиво само доколкото е тяло, то няма да има нужда от нашето възприемане на неговата форма, която буди именно положителни емоции и която (а не неговата телесност) прониква в субекта. И, за да приключим с този момент от аргументацията на Плотин и §2 от V.8., нека направим връзка с казаното по-горе по отношение на I.6.: ако красотата зависеше изцяло от телесността, нищо безтелесно не би могло да бъде прекрасно – науките, определени занимания, животът като цяло, не би могло и дума да стане за вътрешна красота. Следователно прекрасното в природата трябва да има определена причина, която не може да е б е з о б р а з н а (откъде ще са тогава красивите неща?) или пък б е з р а з л и ч н а (как така ще създава едно определено нещо точно красиво, а не безобразно?). Значи в природта има нещо прекрасно, което е преди прекрасните неща и което именно е причината на тяхната красота.

В началото на §3 Плотин прави преход от телесната красота към красотата в собствен смисъл, т.е. красотата на ума. Както телесната красота зависи от тази на природата, така последната зависи от тази на душата, а тази на душата – от красотата на ума. Последният пребивава постоянно в себе си. Той е същинския творец на красотата. Различните му образи са богове – умни, вузвишени, прекрасни. Техният живот, животът на ума, е “лек” – безначален и безкраен, велик и спокоен. Това е неущърбната, завършената и цялата мъдрост, която не се нуждае от никакви умозаключения, битиети-мъдрост на ума.

Мъдростта ръководи и природата и изкуството, макар природата да е преди изкуството, което само й подражава. Мъдростта в природата значи съвсем не възниква от природата, а от самата себе си, т.е. от ума, който е и тъждествен на нея. Следователно “истинската мъдрост е битие, а истинското битие е мъдрост” (Э). Отделните образи на това битие са следователно не просто понятия,а живи, същностни, “прекрасни изваяния” (Э), идеи (ideas), богове.

Плотиновият космос е само ейдос, форма: материята, доколкото съществува, е нещо, има определен смисъл, определен ейдос. Първообразът, на свой ред, също е ейдос, но носещ силата на демиурга в себе си – извайването на Космоса е “безшумен” акт на неговата демиургична мощ. Красотата в този Космос не се измисля и по-късно прилага от някой. Напротив, там нещо е красиво по простата причина, че съществува така, както съществува. Прекрасното тогава е едновременно и Началото и Края, и Причината и Следствието, “безущърбното всецяло Всичко” (Э, §7). Прекрасното е първообраз и Космосът, също както и своя първообраз, е прекрасен. Това първично-прекрасно присъства цялото в нещата (безобразното или притежава само част от него, или въобще няма никакъв дял от него) и именно то предизвиква “сладостното изумление”, за което стана вече въпрос. Къде обаче можем да открием това Прекрасно?

Плотин описва една уникална естетическа ситуация, в която съзерцаемото е вътре в съзерцаващия, същинската красота се ражда в субекта. Красотата на ума е нещо, което е недостъпно за сетивата. Тя може да бъде обект на съзерцание само на ума, което обаче ще значи умът да бъде сам и субект, и обект на своята естетическа насоченост. Това обаче е едно псевдо-раздвояване. То предполага едно абсолютно единство, една абсолютна единичност. Така, минимизиран до простотата на една точка, умът сам става източник на прекрасното, сам започва да го поражда.

В края на §8 Плотин проследява “пътя” на прекрасното в първите три степени от реда на еманация. Началото, бога-отец, Единицата – това е източника на красотата. Умът, синът, първообразът – това е първичната красота. На трето място е Световната душа, Афродита – образ, вторична красота. Всичко (ако продължим този ред до последната частичка материя) е прекрасно и има своя “дял” в онова първо-прекрасно, защото всяко нещо просто е – такова, каквото е. Човекът също е прекрасен – когато познае сам себе си и разбере, че сам е носител на цялото прекрасно. В противен случай, ако не допусне това знание в себе си, сам себе си о-без-образ-ява.

В заключение, нека подчертаем още веднъж по-важните моменти от разгледаните откъси от “Енеади”. Най-напред, това е Плотиновата концепция за “вътрешния ейдос” на всяко нещо – формата, привнасяща битие, ред и красота в материята. На второ място, е пътят към красивото-благото-битието, който се разгръща навътре в субекта и който не води до някаква външна спрямо съзерцаващия красота, а до р а ж д а н е т о на последната в него. Тук следва да се подчертае и особената естетическа ситуация на тъждество на обекта и субекта на съзерцание, където най-отчетливо се вижда и а в т о н о м н о с т т а на естетическото съзнание, което е прекрасно не поради нчкаква външна спрямо него причина, а според самото себе си, от себе си, от простия факт, че то е такова, каквото е. Такова едно единение на битието с красивото, изграждането на една, подобна на Плотиновата, “онтологическа естетика” разкрива една в истинския смисъл на думата платоническа настроеност спрямо пластичния и жив Универсум, спрямо прекрасните образи-изваяния в наднебесната сфера. На човека в такъв един свят е поставена отговорната, но чудесна задача да ражда красивото от себе си, с което да се преравни с бога и да стане негов сътрудник в уреждането на прекрасния Космос.

***

Забележка: цитатите са направени според следните издания:
Лосев, А.Ф., История античной эстетики, т.6, М., 1980 – ИАЭ
Плотин, Енеади, кн.1, 1996, I.6. – Е
Плотин, Эннеады, V.8., §5, в “История эстетики”, М., 1962 – Э