Един от основните проблеми в античната философия е проблемът за причинността. Най-общо той се разрешава в полза на абсолютния детерминизъм. Това най-ясно личи в ученията на първите философи – факт, който може да се обясни с все още силното влияние на митологията върху философията по това време. В процеса на своето разгръщане последната постепенно скъсва с митологията, но проблемите, намерили своето разрешение в единството на мита и логоса, остават, за да се превърнат в обект на философско съзерцание и логическо осмисляне. Така въпросът за детерминизма намира своя пореден отговор в неоплатонизма. Плотин свързва този проблем с разпространените през епохата на късната античност схващания на астролозите, сочещи причините на земните явления в небесните тела. След критиката на тези концепции, а именно, че небесните тела не са действащи причини, а единствено означения, “изписани” на небето, Плотин излага своето схващане за причинността, според което случайност (спонтанност) в природата не съществува, а всичко е обусловено от духовния свят.

Плотин начева с въпроса одушевени или неодушевени са небесните тела. Ако са неодушевени, то те би трябвало да принасят единствено определени физични характеристики, което не би повлияло съществено на телесната природа на човека. Последната не може да има за причина някоя конкретна звезда, тъй като на Земята се образува телесна “смес” от “изтеченията” на всички звезди. Като божествени същества, т.е. одушевени и надарени със свободна воля, те не би трябвало, от друга страна, да влияят отрицателно върху хората, тъй като последните са им напълно безразлични. Ако пък действат не доброволно, а според мястото си в зодиакалния кръг, то небесните тела би трябвало да са в един момент “добри”, а в друг – “лоши”. Звездата е безразлична спрямо своето местонахождение – не може да се каже, че една звезда се “радва”, когато е на дадено място и “тъжи”, когато е на друго. “Изобщо за звездите следва да се каже, че те не страдат и не се радват при случай, ами пребивават във вечно блаженство, радвайки се на притежаваните и съзерцаваните от тях самите блага. Защото всяка звезда има живота си в себе си, а благосъстоянието си – в собствената си дейност.” (Е, §3, 16-17)

Следващият проблем са отношенията между небесните тела. Не може да се твърди, че по отношение на един и същи човек две звезди – “добротворна” и “злотворна” – се “уговарят” предварително коя какво въздействие да му окаже. Всъщност техните действия са целесъобразни само по отношение на цялото: “…всички те допринасят нещо за цялото и отношенията помежду им са такива, че да са полезни за цялото; …всички те са свързани и съгласувани помежду си; тъй именно се постига единството и съзвучността между тях” (Е, §5, 27-28).

Критиката на Плотин въобще не е случайна и самоцелна. Както ще видим по-нататък, тя е напълно логически изводима от цялостната концепция на античния мислител. Нещо повече: тя е необходима част от неговата аргументация, доколкото, критикувайки астролозите, Плотин критикува и схващанията на ония мислители, които допускат повече от една причина на нещата, които “разлагат естеството на Космоса и тънат в невежество относно първоначалото и разпростиращата се върху всичко първопричина” (Е, §6, 32). В този смисъл небесните тела като части на Вселената (каквито части са и хората) не предизвикват, не са причина на нещата, а само ги предвещават. Те са просто знаци, белези, които нямат действена сила. Всяка част от световното цяло представлява сама по себе си цяло, свързано с останалите части-цялости. Така в крайна сметка Космосът се оказва цялостна система, която се регулира според закони и в която всяка част е свързана с останалите. Ето защо небесните тела са знаци, символи – защото носят определена информация за цялото, чиито части са и хората. Така в едно своеобразно “общуване” с небесните тела може да бъде прозряно цялото, което съдържа в себе си в с и ч к о.

Преди да продължим трябва по-напред да обясним някои понятия от метафизиката на Плотин, което ще ни е необходимо при осмислянето на неговото схващане за причинността.

Основните форми на действителността според Плотин са: единно (едно), нус (ум), душа, материя, природа. Първите три от тях имат определящо значение. Те са основни природи, хипостази на духовния свят.

Е д и н н о т о е висшият и всеобщ обективен принцип на действителността. То е над пространството и времето. То е причина на нещата, но не е дадено в или сред тях, доколкото то като причина не е идентично със своите действия или резултати. Единното е абсолютното, самодостатъчното, само-задоволяващото се единство. То е над същността, доколкото то самото е принципът на същността на всяко отделно нещо. Последната е идентична със своето единство. Всяко отделно нещо е, доколкото е нещо едно. Н у с ъ т е словото на единното, неговият идеален образ. Той също е вечна същност. Идеите като идеални прототипи нещата са неговите елементи. Той едновременно е едно и много, единство и множественост. Той е непосредствената причина на душата.

Д у ш а т а е отпечатък, логос, слово на нуса. Подобно на единното и нуса, душата също е вечна природа с тази разлика, че, доколкото тя встъпва в съприкосновение със сетивния свят, към нея се отнася и времето. Слязлата, “падналата” от интелигибилния свят душа губи голяма част от своето съвършенство. Така се ражда злото. Възможен е обаче и обратния път – чрез добродетелта и знанието душата се въздига или поне се стреми към своето първично състояние.

И така, във Вселената според Плотин има три вида същества. Н е о д у ш е в е н и т е търпят въздействие и са само инструменти, средства за постигането на дадена цел. О д у ш е в е н и т е са по-скоро действащи, отколкото търпящи въздействие. Между тях има и един трети вид същества, които търпят въздействие, но по-често именно те представляват началото на множество действия и влияния. Всички те са части от едно цяло. Между тях тече непрестанен обмен, едно непрестанно взимодействие. Никоя от тях обаче, колкото и силна да е, не може да изведе някоя друга от собствената u природа. Може единствено да предизвика промяна у нея към по-добро или по-лошо. Всички те са взаимосвързани. Всяка една от частите е едновременно и следствие, и причина. Ето защо, според Плотин, всяко нещо е обозначимо чрез друго. Но какъв точно е механизмът на “разпознаването”?

“Душата управлява света според логоса” (Е, §16, 86). Логосът е посредник между хипостазите, “присъствието” на по-висшата хипостаза в по-низшата. Всичко в този свят става според логоса. Но не в смисъл, че последният твори нещата, нито пък, че той е причината нещата да са такива, каквито са. “Логосите ги съдържат, ала не като създаващи ги, ами като познаващи ги” (Е, §16, 89). Душата като вместилище на тези логоси познава и всичките техни действия при определени обстоятелства. Следователно тя би могла предварително да обвърже дадени характерни условия с определени действия преди още последните да са се случили.

Щом като светът се управлява според логоса в него не би трябвало да има зло. Защото всичко се ражда в една-единствена утрба и “слиза” в сетивния свят по проводника-логос. Плотин допуска съществуването на по-добри и по-лоши неща, които обаче не могат да бъдат противоестествени за цялото, просто защото те носят в себе си неговото естество. Те са такива – по-добри или по-лоши – поради отдалечеността или приближеността им към материята. Но те са необходимите части на един Универсум, които са свързани помежду си, взаимно си въздействат, но всички те заедно търпят въздействието на духовния свят – там, където е тяхното истинско съществуване, там, където е тяхната първопричина, там, където са техните идеални образци.

Концепцията на Плотин изцяло се вписва в традицията на античната философска мисъл, за която, както вече посочихме, съществува само необходимост. Абсолютният детерминизъм на неоплатоника се превръща под влияние на Аристотел в телеологически детерминизъм. Така Космосът е едно саморегулиращо се цяло, всяка част от което е подчинена на всеобщи закони, които са съобразени с цялото. Макар частите да си влияят една на друга, не се случва нищо случайно, нищо несъобразено с цялото. Всяка част има само и з в е с т н о вляние върху друга, но никога не може да бъде нейната абсолютна причина, доколкото Космосът се организира по е д и н само принцип и всичко в него става с оглед на някаква ц е л. В противен случай Универсумът не би бил едно подредено цяло, а хаос, за който не важат никакви закони и принципи. В този смисъл звездите като части на Космоса се предполага да имат някакво влияние върху хората, доколкото последните са също части на световното цяло, но винаги съобразено с по висши принципи и никога абсолютно. Затова те би трябвало да се разглеждат повече като знаци на един “вечно изобразяващ се образ” (Е, §18, 107). Защото така може да се схване цялата целесъобразност, хармония, завършеност, съвършенство на Универсума.

***

Забележка: цитатите са направени според следните издания:
Плотин, Енеади, С., 1996, кн. II, гл. III – Е