Видях го, а всячески се опитвах да избегна тази гледка. Ами грозен е. Стърчи нелепо, комплексирано и някак като за последно. Като пишка на Виагра. Забелязва се от различни страни, ъгли и заходи, което е допълнителен неприятен нюанс…

Родопите ги е имало преди България и ще ги има дълго след като България изчезне. Това ѝ е хубавото и величественото на природата – тя не търпи граници. Природата е мъдра – знае, че държавата е само една приказка, която племето разказва на децата си, за да останат. Но племената се появяват и изчезват, а планината остава. Умният човек знае това и не си прави илюзии, че ще придобие вечност – той лично или племето му – като забие кол в сърцето на планината.

Патриотът по дефиниция не е умен човек. Патриотът е простак, който вярва в илюзии и дребни, човешки митчета. Патриотът вярва в бетона, желязото и текстила, защото мисли, че така маркира и притежава територия. Маркира я и я притежава обаче точно толкова, колкото кучето притежава дървото, което препикава. Почти е сигурно, че дървото ще надживее кучето. Абсолютно е сигурно, че Родопите ще надживеят България.

От нас се изисква само да им се възхищаваме и да се опитваме да не оставяме никакви следи, когато планината ни приема. Не защото следите са вечни – те, заедно с колците и байряците неизбежно ще изчезнат – а защото така просто загрозяваме съвършеното, пропускаме важното и истинското и го заменяме с една малоумна илюзия за ценност.

Добрата новина е, че планината е голяма и няма достатъчно голямо знаме, която да я скрие, нито кол, достатъчно дълъг, че да спре сърцето ѝ. Лошата новина е, че колът, на който провесваме декара знаме, е всъщност кол в нашите собствени души. Планината ще се справи с него. Ние – не.