Би могло да се каже, че проблемът за определяне на метод в науката е основен за теорията на всяко научно знание. Тежестта на този проблем идва от факта, че научното познание претендира за универсалност и необходимост. Това, оказва се, е една твърде висока претенция, почиваща на не особено стабилни теоретични основания.

Следващите редове са опит да се диагностицира един методологичен проблем и да се предложи път към неговото разрешаване. Какъв е метода на емпиричните науки? Какъв б и т р я б в а л о да бъде? Имаме ли право и з о б щ о да изискваме аподиктичност, т.е. всеобщност и необходимост, от емпирично-научното знание? Какъв ще да е критерият за научност в една, така да се каже, методологически дискредитирана познавателна среда? Отговорът на тези въпроси ще трабва да ни доведе до едно разбиране за наука, лишено от догматизъм. Пътят, който ще ни се наложи да извървим, е пътят, извървян от Попър в “Логика на научното откритие”, така че, в крайна сметка, следването на Попъровата логика ще ни открие и собствено Попъровия патос в решаването на тези толкова важни за философията на науката проблеми.

Оказва се, че общоприетото определение за емпиричните науки като науки, използващи индуктивни методи, съвсем не е толкова ясно и непроблематично. На първо място, що е това “индуктивно умозаключение”? Ако приемем класическото определение, че индуктивно умозаключение наричаме такова умозаключение, което преминава от частни или сингуларни твърдения, основаващи се, например, на някакъв опит, към универсални твърдения (теории, хипотези), използването на индуктивния метод в науката най-малкото става проблематично. Защото кое ни дава право да правим този скок от частното към общото? Логиката съвсем не може да ни гарантира всеобщата валидност на резултатите от частните наблюдения, без значение техния брой. Така индуктивните умозаключения никога не могат да бъдат необходими и “последни” – винаги ще съществува опасността да се окажат неверни при следващ опит.

В такава ситуация на научна несигурност, очевидно, единственият възможен изход би бил изборът на някаква “перспектива”, която да оправдава индуктивните умозаключения. Тази “перспектива”, или “принцип на индукцията”, както я нарича Попър (ЛНО, стр. 36), не може да бъде аналитично твърдение, защото тогава индуктивните умозаключения би трябвало да са негови тавтологични или логически трансформации, както е при дедукцията. В същото време, този принцип не би могъл да е и синтетично тврдение, защото неговото отрицание би било също толкова логически възможно. Не можем да се доверим и на опита, защото принципът трябва да е универсален, т.е. ще се нуждаем от втори принцип, който да обоснове първия и т. н. до безкрайност. Така се оказва, че и този единствен път за оправдаване на индукцията като метод на емпиричната наука е незащитим. Какъв изход предлага Попър?

Всяка една нова научна идея (хипотеза, теория) би трябвало да премине през следните четири етапа на проверка: 1. за вътрешна непротиворечивост (чрез сравнение на следствията); 2. за научност (чрез изследване на логическата форма); 3. за значимост (чрез сравнението й с други теории); 4. за практическо съответствие (чрез опита). Попър специално отбелязва, че цялата проверка протича в строго дедуктивна посока – във всеки един етап следствията се извеждат чрез дедукция. Дори в последния, четвърти етап чрез дедукция се извеждат сингуларни твърдения, които Попър нарича предсказания (ЛНО, стр. 203), които са лесно проверими или приложими и които са неизводими от господстващата теория. Едва тогава се доверяваме на опита или на резултатите от практическото им приложение. Ако тези твърдения се верифицират от опита, то за момента и теорията е издържала на проверката. Ако пък се фалсифицират, т.е. не издържат на проверката на опита, то и теорията бива фалсифицирана. Това представлява една дедукция “в “индуктивна посока”” (ЛНО, стр. 211) , при която за неистинността на универсалните твърдения може да се заключава чрез дедукция от истинността на сингуларните, които, макар и да не водят до универсалните, все пак, могат да им противоречат.

Тук стигаме до един ключов момент в теорията на Попър – проблемът за демаркацията. Според възгледа на позитивистите, който Попър решително отхвърля, за да определим дадена теория като н а у ч н а (в отличие от “метафизична”), е достатъчно о к о н ч а т е л н о да решим въпроса относно нейната истинност – окончателната верификация означава окончателна истинност и, следователно, окончателна научност; по същия начин, окончателната фалсификация означава окончателна неистинност и окончателна ненаучност, метафизичност. Не може обаче да се разчита на опита и на индукцията за окончателната верификация или фалсификация на дадена теория. Нещо повече: такова едно разбиране за верифицируемостта като критерий за демаркация би отхвърлило като ненаучни голяма част от научните теории, които не се поддават на емпирична проверка. За това Попър предлага фалсифицируемостта като критерий за демаркация, т.е. една теория би била научна не като се реши окончателната й истинност, а като се остави възможността тя да бъде отхвърлена чрез опит, или “една емпирична научна система трябва да се поддава на опровергаване чрез опит” (ЛНО, стр. 210).

Тази привидна несигурност си има обаче своите предимства. На първо място, по този начин се избягва догматизма в науката – никоя теория не може да претендира за окончателна истинност. На второ място, в науката се допускат само онези теории, които са достатъчно силни, за да се справят с господстващата – нещо, което, поне в идеалния случай, би гарантирало научен прогрес. Накрая, шанс получават и част от онези теории, които трудно биха се поддали на емпирична проверка – разбира се, при правилна формулировка, удовлетворяваща критерия за демаркация.

***

Забележка: цитатите са направени според следните издания:
Карл Попър, Логика на научното откритие, В: сб.”Философия на науката”, С.,1999 – ЛНО