Кой е действителният обект на изследване на социологията – отдленият индивид или групата, “обществото”? Това е въпрос, касаещ същността и възможността на самата наука. Без ясен отговор на този въпрос социологията трудно би могла да се определи като наука, трудно би могла да положи собствените си граници. Тук ще се занимаваме с два модела, които представляват два опита, съответно на Елиас и Бурдийо, за задаване на този толкова нужен на социологията обект.

Моделът на Елиас се основава на една фундаментална характеристика на човешката природа – заедността, отнесеността-към-Другия. Такова едно разбиране по презумпция отхвърля теориите, които разглеждат индивида, Аз-а, единствено като ego, т.е. като “затворена”, в някакъв смисъл дори самодостатъчна, субстанция. Аргументът на Елиас е, че Аз без Ти, Той, Тя и пр. не може да съществува – Другите са необходими на Аз-а, за да може той да положи собствените си граници, т.е. да се определи като Аз. Тази отнесеност е налице не само при първичното определяне на Аз-а, ами и през целия живот на индивида – всеки път, когато субектът говори за себе си в първо лице единствено число, той несъзнателно назовава и всички други – като Ти или Вие, различно от Аз. Нещо повече: на чисто езиково ниво, като символ на различни отношения, личните местоимения могат да обозначават различни лица – в дадена ситуация Аз може да е всеки, но от гледна точка на един от тези Аз, всички останали са Те или Вие или Ти, т.е. освен, че изразяват отношение, те обозначават и определена перспектива, от която това отношение се интерпретира. Тук е мястото да се направи едно важно уточнение: Елиас запазва разбирането за Аз като единичност, цялостност и не позволява личността да се разтвори в собствените си отношения. Той отхвърля единствено “самодостатъчността”, затвореността, изолираността. В този смисъл, Аз-ът би могъл да се определи като “отворена единичност” – личността се запазва, но става личност-винаги-с-Другите.

Именно такъв е смисълът и на понятието за “конфигурация” – с негова помощ би трябвало “да се преодолее поне отчасти социалната принуда, която ни кара да мислим и говорим така, сякаш “индивид” и “общество” са две различни и нещо повече – антагонистични фигури” (С, стр. 147). С други думи, за моделът, предложен от Елиас, би следвало да имат значение както отделните индивиди, така и различните групи, конфигурации. Това е един теоретичен модел, който полага за обект на социологическото изследване както всеки отделен Аз, така и всяка отделна група Ние или Те. Или, по думите на Елиас, “При изучаването на хората светлината на прожекторите може да се насочва ту към отделните хора, ту към конфигурациите, които те образуват. Но разбирането и на двете нива на анализ без съмнение понася щети, ако и двете не се вземат постоянно под внимание.” (С, стр. 146)

Още в самото начало Бурдийо прави уточнението, че “да се мисли в термините на поле, значи да се мисли релационно” (ЛП, стр. 53). С оглед на това, моделът, който той предлага, би следвало да се занимава единствено с отношения. Това обаче не са някакви връзки или взаимодействия между агентите, а “обективни отношения, съществуващи “вън и независимо от индивидуалните съзнание и воля”” (ЛП, стр. 53). С други думи, докато при Елиас всяка конфигурация се образуваше от отделните субекти и зависеше от тях, тук полето задава обективните отношения между отделните позиции (“правилата на играта”) и заемащите ги агенти или институции трябва да се съобразяват с тях. Движението в едно такова поле става по обективно зададени правила. Агентите или институциите могат да сменят своите позиции, но само съобразявайки се с тези правила Тази смяна се определя от притежавания капитал, който позволява упражняването на някакво влияние. Той може да бъде социален, културен, икономически и пр.

Едно от основните свойства на полето е наличието на “независими от хората системи от отношения” (ЛП, стр. 60), които определят отношенията между заеманите позиции. С оглед на това, дори и да са налице определени “частици” – агенти или институции – те не са от особено значение за самото поле: временно или за постоянно те биха могли да заемат някакви позиции вътре в него, биха могли дори да се прехвърлят в друго – това обаче касае само структурата, а не същността на самото поле, чиито правила всеки е длъжен да приеме. (Както дивакът, който станал експерт-счетоводител, трябвало да се откаже от носенето на любимата си надбедрена превръзка по време на работа, защото искал да го взимат насериозно.) По този начин полето се оказва действителният обект на анализ, или “полето трябва да бъде в центъра на изследователските операции” (ЛП, стр. 61). Индивидът, “агентът” в този смисъл, представлява по-малък интерес за социалната наука – доколкото само заема определени позиции и се подчинява на определени правила. Така че, за да бъде разбран субектът, по-напред трябва да е познато полето. Индивидът би могъл, заради оригиналността на своята позиция, да предостави някаква своя гледна точка, която би могла да има някаква стойност за анализа, но действителният обект, според Бурдийо, все пак, си остава полето.

***

Забележка: цитатите са направени според следните издания:
Норберт Елиас, Що е социолигия?, С., 1999 – С
П. Бурдийо, Логиката на полетата, В: ??? – ЛП <