post icon

Кант: човекът като цел

"Постъпвай така, че да използваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всеки друг, винаги като цел, никога само като средство." (ОМН, стр. 83) Формулиран по този начин, категоричният императив изисква всяка максима на нашата воля да бъде съобразена с определена телеологична представа – винаги да се отнася към "човечеството" като към цел. Това изискване е колкото ясно, толкова и проблематично. Ясно, защото представлява очевиден апел към хуманност, към, така да се каже, хуманно отношение към човешкото в човека. Проблематично, защото все пак е императив, закон, изискващ от нас единствено у в а ж е н и е (ОМН, стр. 41) към него и, същевремено с това, приемането на една малко неясна ценност – "човечеството" като цел. Как се полага тя? Как бихме могли да си обясним изискването (при това заявено по к а т е г о р и ч е н начин) за следването на тази ценност от уважение? Каква ще да е тази ценост, която Кант така решително поставя в основата на своята практическа философия?

Кант полага способността за съждение (тук ще ни занимава само телеологическата способност за съждение, доколкото възнамеряваме да разгърнем нашия проблем на полето само на моралното) като свързващо звено между разсъдъка и разума или по-скоро като способност, предоставяща възможността за такова свързване и осъществяваща го. Разсъдъкът дава познавателни закони на природата като явление според чистите си, априорни понятия. Разумът, от своя страна, законодателствува в сферата само на практическото под понятието за свобода. Ясно се вижда, че без способността за съждение свободата остава изолирана от природата. А това не бива да се допуска, доколкото, дори и задължително да мислим един ноумен под понятито за свобода, все пак, неговите проявления действително са емпирични и са природа. Свободното действие е цел, а условието за неговото съществуване в природата се предпоставя от субекта като сетивно същество. Така, изцяло в сферата на теоретическото способността за съждение предоставя понятието за целесъобразност на природата като свързващо теоретическия разум с практическия: "от закономерността според първия към крайната цел според последния; защото по този начин се познава възможността на крайната цел, която може да стане действителна само в природата и в съгласие с нейните закони" (КСС, стр. 69). Как по-точно се осъществява този преход?

Кант разглежда два вида способност за съждение. Първата, определящата способност за съжедние, е способността да се привежда особеното под общи принципи, когато последните са налице. Ако те липсват, т.е. ако е налице само особеното, а общото трявба тепърва да се търси, способността за съждение е рефлектираща. В този смисъл, основната разлика между тях се изразява в наличието или липсата на общото, закона, принципа. Ако на рефлектиращата способност за съждение й липсва такъв закон, тя трябва сама да си даде онзи трансцендентален принцип, по който да извърви пътя от особеното до общото. Кант го формулира по следния начин: "тъй като общите закони на природата имат основанието си в нашия разсъдък, който … ги предписва на природата, частните емпирични закони с оглед на онова, което в тях е оставено неопределено от онези закони, трябва да се разглеждат според такова единство, като че също един разсъдък (макар не нашият) ги е дал за ползване от нашите познавателни способности, за да направи възможна една система на опита според частни закони на природата. Не като че по този начин би трябвало действително да се приеме един такъв разсъдък …; а тази способност дава така един закон само на самата себе си, а не на природата." (КСС, стр. 51) Важна е забележката на Кант, че с този принцип не се полага съществуването на един по-висш разсъдък, който да е "подредил" природата – този закон, както отбелязва и немският философ, е закон, който съдната способност сама дава именно на себе си, а не на природата. Този принцип допуска природна целесъобразност и законосъобразност, сякаш един разсъдък (не човешки) съдържа основанието за единството на многообразието на природните закони; той допуска непрекъснатост и свързаност на опита. Така този принцип може да се разглежда като максима на способността за съждение. Така се осъществява и преходът между разсъдъка и разума: първият, чрез това, че познава нещата като явления, указва за съществуването на една свръхсетивна причина на природата, но не я определя; способността за съждение, чрез характерния й принцип за определяне на природата, придава на тази причина "определимост чрез интелектуалната способност" (КСС, стр. 69); разумът й придава оперделението чрез своя практически закон. Накрая, нека, все пак, отново да отбележим, че законът който рефлектиращата способност за съждение дава, е изцяло за нейно ползване и не бива да се прилага извън опита, т.е. това е регулативен принцип за п р е ц е н к а на явленията, а не "конститутивен принцип за извеждането на нейните (на природата – К.С.) продукти от техните причини" (КСС, стр. 259).

Това са теоретическите уговорки, които Кант прави и които сме задължени да проследим, за да стигнем до ядрото на телеологическата концепция на немския мислител. До тук установихме, че рефлектиращата сопсобност за съждение предоставя закона за целесъобразност на природата, за закономерност на явленията. Големият въпрос, на който още не сме намерили отговора, е, как човекът присъства в света като цел.

В природата откриваме каузална зависимост между явленията. Това означава, че всяко нещо е едновременно и цел, и средство за нещо друго. По този начин природата е механизъм. За да познаем нещо само като цел, трябва да излезем извън този механизъм. Разсъдъкът в този случай не е достатъчен, доколкото той предлага само прости природни закони. Разумът удовлетворява това изискване, доколкото като автономна воля сам си поставя цели и е способен да излезе извън причинно-следствената верига на природата: "едно нещо съществува като природна цел, когато е самo на себе си причина и действие" (КСС, стр. 270). Освен това, в един такъв обект нищо не съществува напразно и не е продукт на сляп природен механизъм. Такъв един обект представлява организъм: всяка негова част е орган, съществува чрез и заради всички останали; той е организирана и самоорганизираща се същност. Понятието за природна цел тук съвсем не полага метафизическо познание за крайната цел на природата, която цел трябва да търсим извън нея; то не е конститутивно, а регулативно понятие, което направлява не нашето познание за природата, а практическата способност на разума.

Различните природни предмети притежават външна целесъобразност, т.е. те служат като средство на организираните същества. Ако целта на едно такова същество е в самото него, то е не просто природна цел, а крайна цел. Ако е извън него, то е едновременно и средство, и цел. Нищо от самата природа не може да бъде крайна, последна цел. Имаме основание обаче да разглеждаме човека като такава последна цел: доколкото е единственото същество, което може самo да си съставя понятие за цели, да си поставя цели според собствения избор. Човекът наистина може да се разглежда като крайна цел на природата, но само с уговорката (която и Кант прави), че той трябва да разбира това и да притежава воля да придава на природата и на себе си такова телеологическо отношение, което е изцяло достатъчно самo на себе си, независимо от природата и следователно може да се разглежда като крайна цел, която обаче съвсем не е поместена в природата.

Кант определя щастието така: "състоянието на едно разумно същество в света, в чието цяло съществуване всичко става според неговото желание и воля, и следователно почива на съгласуването на природата с цялата негова цел…" (КПП, стр. 175). Значи, ако човекът позволи природата да стане цялата негова цел, той би станал неспособен да постави цел на собственото си съществуване, съобразно която да използва природата само като средство, а не като цел. Следователно целта, която трябва да бъде задоволена от природата (състоянието на щ а с т и е), не може да бъде крайна цел на природата. Другият вариант е чисто формален – умението човек сам да си поставя свободни цели и да използва природата като средство. Това е к у л т у р а т а и единствено тя може да бъде последна цел. Кант обаче уточнява, че става въпрос за култура на възпитанието, която е в основата на автономията на волята и се състои в отстраняването на цялата материя на искането, "в освобождаването на волята от деспотизма на желанията" (КСС, стр. 341).

Следователно човекът (а и всяко друго разумно същество) не съществува, с оглед на природата, за нещо друго. Той е последната цел на природата, доколкото може сам да си поставя цели и като субект на моралността да ползва природата само като средство, т.е. да я подчинява с оглед на своите цели, но не и да се оставя да бъде подчинен от нея, за да не загуби своята морална свобода. Последното би се случило, ако пренебрегне това и превърне човечеството в средство за постигането на някакви свои, вече несвободни, цели. Затова изискването за отнасяне към човечеството като към цел има формата на императив – защото свободата и моралността на субекта могат да се запазят само под тази идея. Следователно напълно основателно Кант поставя моралния закон в центъра на своята практическа философия – защото спазавнето му гарантира морала като такъв.

Проблемът обаче е, че, колкото и да е категоричен, този закон като че ли остава в сферата само на доброто пожелание или представлява само предупреждние за това, какво би се случило, ако не го следваме, защото той предполага, че всеки човек е възприел човечеството като ценност a priori. Безусловното му спазване обаче не може да се гарантира от самия закон. За да преодолее това, Кант полага изискването за спазването на този закон от у в а ж е н и е (ОМН, стр. 40-42) – не от разбиране, не заради възприети преди това определени ценности, а именно от уважение.

Изискването, всеки да се отнася към човечеството като към цел, никога само като към средство, има безсопрно своите теоретически основания. Кант показва, как и защо трябва да мислим човека и човечеството като цел. Проблематично е обаче изискването за безусловното възприемане на тази ценност a priori. Дори практическите постулати за съществуването на Бога и за безсмъртието на душата не могат да разрешат този проблем, доколкото те, според Кант, касаят само силата, но не и съществуването на закона, те са условия само на "необходимия обект на една определена от този закон воля" (КПР, стр. 30), но не и на самия закон, единственото условие на който е свободата (КПР, стр. 30). Изглежда, в практическара философия на Кант, все пак, липсва обяснение за безусловното и гарантирано възприемане на човечестото като морална ценност. Тук съвсем не поставяме под въпрос хуманистичния патос на немския философ. Проблематизирано е единствено изискването за спазването на един закон, който лежи в основата на морала и, както видяхме, има своите теоретически основания, но който не се основава, от друга страна, на някакви ценности, а, по всяка вероятност, по-скоро сам ги продуцира.

***

Забележка: цитатите са направени според следните издания:
Им. Кант, Критика на практическия разум, С., 1993 – КПР
Им. Кант, Критика на способността за съждение, С., 1993 – КСС
Им. Кант, Основи на метафизика на нравите, С., 1974 – ОМН

няма коментари

коментарай

Коментар